Съвсем реално светът се тръшна от COVID-19. Изпълзя от нечии секрет и се разклони по всички държави. Стигна се до ампутации - затворени летища и граници, предприятия, музеи, училища. Гадният микроб бавно погълна животът ни. Не изпитва съчувствие, размножава се светкавично, съешавайки се на воля. Диша доволно в пазвата ни. Смъртоносно. Понякога целува дълго и беззвучно, докато останеш без дъх. Фриволен е, не подбира. Учим се да живеем с него, въпреки че е неканен гост в дома ни. Редим се тихо по опашки, на разстояние един от друг. Търпеливо чакаме да си купим хляб и мляко /за предпочитане обезмаслено/. Избираме всичко вакуум-говеждо, овче, свинско, масло, прегръдка, целувка, любов. В чантата ми химикалът е заместен от вещи за еднократна употреба - лъжица, вилица, маска, дезинфектант. Бъркаш и печелиш оръжие срещу микроба, като в томбола. И рязко осъзнаваш, че печеливши няма. Че стерилният ти свят е като замръзналата хлебарка, затворена отдавна в буркана във фризера ти. Иска ти се да крещиш, да плачеш, да излееш гневът си. Вдигаш протест. Но ехото от буркана е оглушителен. И чакаш. Глътка свеж въздух, свобода, ваксина.Пореден локдаун. Бомбата на търпението тихо тиктака в теб. И няма в наличност сапьори. Всички те са на бойното поле. Сменили белите престилки с маски, защитни облекла и скафандри в един съвсем реален свят. Флиртувайки с микроба, гледайки го право в очите. Болезнена любов, никому ненужна. В остарели сгради и амортизирана техника. В намален състав. С рани и пробойни. И не се предават, поемат удара на всяка вълна. Много от тях загубиха в битката. Микробът докосна очите им, нежно целуна устните им. Майка, баща, син - цяло семейство български лекари. За някои просто статистика. След месеци ще бъдат забравени, заровени в чувал под пръст и бетон. Щастливци волно политащи през черния дим на някои екарисаж. Ден след ден.
Превръщам се в масов убиец, неистово желаещ смъртта на микроба. Същият този, който отнема животи и притиска свободата ми в ъгъла. Точно в този момент осъзнавам, че единствено човешкият разум може да унищожи микроба. Че изборът на личните ми действия кове пирони в ковчега му. Че всеки от нас притежава по комплект чук и пирон, наречен отговорност. Аз към теб, ти към мен. И всяко действие и бездействие има значение. Всеки един е съучастник в плана за убийството. Ненаказан масов убиец. Остава надеждата. Аз съм на пост и ще стрелям. А ти?
Мария Сиракова – 16 год.
СУ „Йордан Йовков“, гр. Кърджали