РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Областна администрация Габрово

Да бъдем смарт е неизбежно днес. В противен случай, пропускаме мига и честотите, на които пулсира света. И е модерно. Не точно така, както да си умен, може би. Напоследък, смартфоните възприемат  през четири "очи" историите, които ни вълнуват. И които рядко се въздържаме да не споделим. Напротив. Чувстваме, че някак е важно да ги огласим. Да разпространим по начин, по който да достигнат и други . В същото пространство. В същия ефир. И без да сме сигурни как точно ще им въздействат.

Смислени или безсмислени са те ? Оставят ли стойностни следи в реалния живот или той  изтича неусетно и безрезултатно през пръстите ни, също като безкрайната въртяща се върволица клипове в " Тик - Ток " ?  

Сякаш все по- често се чувстваме измамно празни, ако се откъснем за дълго от този свят. И сякаш сме неизлечимо  подвластни на илюзията за пълнота, когато сме в него. Всеки звук и образ  на смартфона е биохимия.  Хаштаг на допамина. Препратка към вълнение. Етикет за (не)реалност.

А скоро идва месец март. Носи равноденствие. На деня и нощта. На тъмното и светлото. На грешното и вярното. Кратка равносметка на житейски обороти и остатъци. Задължителното просто равновесие  в колоните на архивен счетоводен балансЪ:  " да Зема ", " да Дава ".

През март с  истории ще се закичим. Свежо  полъхнати от пролетта Ще бъдем. Ще ценим. И ще простим. С март. В март. С истории. В истории.  Полуснежните капризи на пролетта ще  придружим. За бяло - червена надежда  ще пожелаем да се преродим. С  вплетените багри на магията ще ни дарят. За живот, за здраве, вяра, доброта. Коя ли е тя ? „ Истинската история“ за първата мартеница. Както я наричат много заглавия, които привличат вниманието ни,  докато търсим  сред всичките версии на истинското. За миг сякаш долита бялата лястовица на Аспарух и дълги часове след това се взираме по жицата…на  световната информационна мрежа.

През март, ще " сендваме и постваме"  цветя. Ще приемаме от дисплеите анимирани  варианти в красиви  шрифтове  на  " благодаря ". Ще ни усмихнат ли емотиконите с тупкащи сърца? Или ще се оглеждаме за топлота отвъд пресилено усмихнатите виртуални лица, а някъде съвсем близичко около нас  в реалността…

Четиридесет нагорещени шиша Бог ще забоде... в земята. За да я затопли. Поне четиридесет нажежени  болки,  ще молим да прости...жената. И от  четиридесетте дупки бавно ще изпълзи сълзата… В огньовете на Благовец, греховете си със скок ще изгорим.  И ще погледнем отначало. От другата страна.  С другите очи....

Не всички рани заздравяват бързо. Както повелява мъдростта. Нито едно от  своите изгубени  чеда не забравя майката... Не е забравена и силата на нишката. Бяло – червената.За целостта. Смарт - лесно  е да се обясни сега  - с различно оцветени граници, флагове и багрила. Планини, реки и равнини. Мъчително изкачвани и бранени, труднодостъпни проходи и долини. Опиращи до три морета на места. Няма ги на следващия слайд. Мигват и изчезват. Стои една разрошена жена. С късо подстригана и осиротяла душа. Дали обаче всички помним, кога и на кого е дала писмеността?

Осемстотин деветдесет и четири  стъпала ще изброим. Сто четиридесет и три години ще измълчим. Ще тагнем имена. Ще се излъчи новина. Че няма да склоним глава пред брулещия вятър на върха, а пред мисълта... Че ще опрем коляно и в калта. За да изпием болката от тежестта и някак си… да осъзнаем …има ли смисъл в жертвеността.

С тържествени цветя ще е застлано. В паметния миг на гордостта. Ще настоява ли да ни прогони бурята, вечно виеща и бранеща върха? В смирения поклон пред паметта. ..

Александра Александрова, НАГ, 17 години