Да бъдем смарт е неизбежно днес. В противен случай, пропускаме мига и честотите, на които пулсира света. И е модерно. Не точно така, както да си умен, може би. Напоследък, смартфоните възприемат през четири "очи" историите, които ни вълнуват. И които рядко се въздържаме да не споделим. Напротив. Чувстваме, че някак е важно да ги огласим. Да разпространим по начин, по който да достигнат и други . В същото пространство. В същия ефир. И без да сме сигурни как точно ще им въздействат.
Смислени или безсмислени са те ? Оставят ли стойностни следи в реалния живот или той изтича неусетно и безрезултатно през пръстите ни, също като безкрайната въртяща се върволица клипове в " Тик - Ток " ?
Сякаш все по- често се чувстваме измамно празни, ако се откъснем за дълго от този свят. И сякаш сме неизлечимо подвластни на илюзията за пълнота, когато сме в него. Всеки звук и образ на смартфона е биохимия. Хаштаг на допамина. Препратка към вълнение. Етикет за (не)реалност.
А скоро идва месец март. Носи равноденствие. На деня и нощта. На тъмното и светлото. На грешното и вярното. Кратка равносметка на житейски обороти и остатъци. Задължителното просто равновесие в колоните на архивен счетоводен балансЪ: " да Зема ", " да Дава ".
През март с истории ще се закичим. Свежо полъхнати от пролетта Ще бъдем. Ще ценим. И ще простим. С март. В март. С истории. В истории. Полуснежните капризи на пролетта ще придружим. За бяло - червена надежда ще пожелаем да се преродим. С вплетените багри на магията ще ни дарят. За живот, за здраве, вяра, доброта. Коя ли е тя ? „ Истинската история“ за първата мартеница. Както я наричат много заглавия, които привличат вниманието ни, докато търсим сред всичките версии на истинското. За миг сякаш долита бялата лястовица на Аспарух и дълги часове след това се взираме по жицата…на световната информационна мрежа.
През март, ще " сендваме и постваме" цветя. Ще приемаме от дисплеите анимирани варианти в красиви шрифтове на " благодаря ". Ще ни усмихнат ли емотиконите с тупкащи сърца? Или ще се оглеждаме за топлота отвъд пресилено усмихнатите виртуални лица, а някъде съвсем близичко около нас в реалността…
Четиридесет нагорещени шиша Бог ще забоде... в земята. За да я затопли. Поне четиридесет нажежени болки, ще молим да прости...жената. И от четиридесетте дупки бавно ще изпълзи сълзата… В огньовете на Благовец, греховете си със скок ще изгорим. И ще погледнем отначало. От другата страна. С другите очи....
Не всички рани заздравяват бързо. Както повелява мъдростта. Нито едно от своите изгубени чеда не забравя майката... Не е забравена и силата на нишката. Бяло – червената.За целостта. Смарт - лесно е да се обясни сега - с различно оцветени граници, флагове и багрила. Планини, реки и равнини. Мъчително изкачвани и бранени, труднодостъпни проходи и долини. Опиращи до три морета на места. Няма ги на следващия слайд. Мигват и изчезват. Стои една разрошена жена. С късо подстригана и осиротяла душа. Дали обаче всички помним, кога и на кого е дала писмеността?
Осемстотин деветдесет и четири стъпала ще изброим. Сто четиридесет и три години ще измълчим. Ще тагнем имена. Ще се излъчи новина. Че няма да склоним глава пред брулещия вятър на върха, а пред мисълта... Че ще опрем коляно и в калта. За да изпием болката от тежестта и някак си… да осъзнаем …има ли смисъл в жертвеността.
С тържествени цветя ще е застлано. В паметния миг на гордостта. Ще настоява ли да ни прогони бурята, вечно виеща и бранеща върха? В смирения поклон пред паметта. ..
Александра Александрова, НАГ, 17 години