Ако получиш названието баба, то ти си истински късметлия! Тази титла показва, че си водил един достоен и ценностен живот поради причината, че си оставил нещо след себе си. Ала и друго значение носи уж обикновената дума „баба“... Те предават най-важните житейски закони на следващите поколения, запазват обичаите на народите, предават мъдростта и ценностите си на младите- те са същинската дефиниция на традиция. Сакрална при това, която всеки се цели да запази и уважи независимо от пол, раса, етнос и разбирания, пред тях ние всички се кланяме и ги почитаме.
Удостоена съм с честта да ви разкажа смарт история за обичаите, които трябва да спазваме за тази „побеляла“ традиция, от която светът винаги ще се нуждае. Без това знание, ние сме загубени, а „бабините приказки“ следват да се спазват целогодишно, заради изключителната си важност.
Първият обичай е именно любовта, ала цялостната- в пълния си блясък и с дълбоките емоции, които имат силата да надвият най-големите опасности и тревоги. Всички бленуваме за любов, която да плени цялото ни същество и да ни накара да се чувстваме сякаш сме единствени на света. И докато това е толкова привлекателно, че често изпадаме в мечтания за него, забравяме коя е най-важната любов- тази към самите нас. Да очакваш от някому другимо да те обича безрезервно, без ти да изпитваш същото към себе си, е равно на лудост. Ние трябва да видим стойността си и да изискваме за нейното покритие, преди някой да успее да ни убеди, че не сме достатъчни. Да обичаш е трудно особено, когато знаеш всичките си недостатъци, ала веднъж влюбим ли се в тях, целият свят ще види колко ценни сме, та за това бабите ни заръчват да поръсваме както околните с любовен прах, така и нас самите.
Обичаите повеляват и да се трудим целогодишно, давайки всичко от себе си във всяко едно наше начинание. Делата са средството, с което се предвижда света ни, а ние се реализираме и овековечаваме с тяхна помощ. Бабиният труд, чрез който се построява цял род, не може да бъде нивга достигнат, но може да бъде уважен чрез нашите усилия.
Последният обред, отправен към нас, е добрината. Толкова просто звучи, а колко мъчително ни се струва понякога. Този обичай не включва в себе си само да отстъпим място на някого в метрото или да върнем портфейла на забързалия се младеж , а носи в себе си и прошката. Поглеждайки човекът, който ни е накърнил и оставил рана в душата ни и прощавайки му ние достигаме най-висшата форма на добродетелност. Ако успееш да премахнеш този товар от плещите си, то ти си постигнал върховните идеали на човечеството.
Ала нашите любими баби-мъдредци знаят, че макар и малко, тези обичаи могат да затруднят и най-всемогъщия човек. Затова пък те ще ни обичат винаги, дори когато грешим и забравяме да проявим това чувство към самите нас или тях. Отидем ли да ги посетим, софрата магически ще се изпълни с най-любимите ни гозби и така ще изразят добрината си. А когато съгрешим и мислим, че целият свят е затворил вратата си, то тяхната ще е винаги отворена, ще са готови да ни простят и да ни обгърнат в топлите си обятия. И ако се чудиш защо, то отговорът е пред очите ти- защото традицията повелява.
Маринела Люцканова, 17 години, ПЕГ "Проф.д-р Асен Златаров", Велико Търново