Адриан все повече се съмняваше в здравия си разум. Имаше нужда от нещо, в което да
вярва; основа, на която да стъпи, за да оцелее. И се хвана за това, което знаеше,
всъщност - това, което му се струваше, че знае - това, че е луд.Тази нестабилна основа
го държеше за да не се изгуби съвсем лабиринта на мислите си. Адриан беше луд.
Проблема беше, че всички около него бяха също така луди. Момчето усещаше, че той е
по-неосъзнат от останалите, а те вече бяха избрали своята реалност. Почти не си
спомняше времето, в което все още не беше появил на бял свят проектът „Бъдеще“. И
може би доскоро също бе избрал, в коя реалност да живее („Бъдеще“ беше раят на
земята, нямаше начин да избере друга), докато Мая не се самоуби.
Този ден, Адриан само за момент през последните няколко месеца беше излязъл от
програмата. В този единствен момент, той видя сестра си за последно. Добре си
спомняше големите зелени очи, които го погледнаха през воал от сълзи. Тогава за
части от секундата, Мая си отиде. Остана само този последен поглед. Донякъде,
Адриан беше благодарен, че стана някак бързо, безболезнено за него самия, без
сантиментални прощавания, без чувство за вина от околните. Дори след това, майка им
не каза нищо. Погребаха Мая без да присъства Адриан. Впоследствие разбра, че не е
имало нито церемония, нито помен. Само майка му и гробарите изпратили сестра му.
Никой не се поинтересува защо се е самоубила. Собствената им майка се затвори в
програмата „Бъдеще“ и не проговори повече на никого.
Но макар да се очакваше от всички да подминат тази злополука в „Миналото“, сякаш
нещо у Адриан си отиде с Мая. Да, можеше да намери утеха в „Бъдеще“ - там бяха
всички, но дали сестра му действително беше починала, щом тя продължаваше да
съществува в програмата? В „Бъдеще“, всичко е възможно. Там можеш да бъдеш,
когото поискаш; да видиш, когото поискаш; да живееш както искаш. Там реалността
не беше ограничена от смърт. Но можеше ли братът да прегърне загиналата си сестра?
Можеше ли тя да го погали, да му се усмихне... той да избърше сълзите ѝ преди тя да
се хвърли от прозореца? Всъщност беше, но дали действително щеше да бъде тя?
Така, момчето полудя. Дълго време той се измъчва, чудещ се кое е истина и кое -
симулация. Влизаше в проекта, копнеещ да срещне отново Мая, излизаше за да
провери дали наистина е жива. Чудеше се дали той самият е жив. Чувстваше как се
размиваха границите между мислите и усещанията му. Инстинктът го водеше в това да
определя, в коя реалност си намира. Чувстваше се слаб и объркан... безпомощен.
Останалите хора в проекта бяха щастливи - ядяха храната, която искаха, бяха с човека,
когото искаха, водеха живота, който искаха... но бяха други. Нямаше нито един, който
да си спомня, че преди програмата „Бъдеще“, всички живееха в „Миналото“. Това
допълнително объркваше Адриан. Щом всички смятаха програмата за истинската
реалност дали всъщност не беше така?
Сега, той седеше на перваза на прозореца, истинският прозорец, този от който си
спомняше, че бе паднала сестра му. Та той си го спомняше! Значи трябва да е било
истина. Но как можеше да вярва на спомените си? Не бяха ли и те усещане? А до
истината можеше да стигне само чрез логика. Числа. „Бъдеще“ беше програма. Код,
съставен от числа. А къде би могъл да намери по-голяма логика освен в числата?
„Бъдеще“ казваше, че Мая е жива. Но...
Момчето си спомни последния път, в който видя зелените очи, отишли си надалеч.
Малка солена вадичка се разтече по бузата на Адриан. Втора, трета... Скоро той
плачеше, с най-горчивия плач, който можеше да се изтръгне от душата. Та тя се бе
самоубила, за Бога! Числата могат ли да опишат, както сълзите ѝ в онзи последен
момент, болката насъбрала се в душата ѝ? Мисълта, че тя беше още жива и щастлива
беше твърде цинична.
Трябваше най-сетне да избере реалност. Погледна надолу. Дали го очакваше същия
край като Мая? Помисли отново за „Бъдеще“. Там щеше да е безсмъртен. И щастлив.
Там нямаше да я има болката от безчувствената майка, забравила така бързо за децата
си. Нямаше да го има прозорецът, който всеки ден да му напомня, че ползваше
програмата, виновна за смъртта на сестра му. Още една сълза се откъсна от подутите
очи. Последната. Адриан докосна с пръсти устните си и изпрати тази въздушна
целувка далеч през прозореца.
– Сбогом. - изрече той. Приготви се да влезе в проекта.
Тогава „Миналото“ се изключи и момчето влезе в „Бъдеще“. Завинаги .