- Задръжте вратата!- изкрещя едно младо красиво момиче и се шмугна едва едва през тясното пространство, което беше останало, преди тежката врата да се затвори силно зад нея.
Погледнах я, за момент очите ни се срещнаха,после тя отвърна поглед и разбута всички, все едно тичаше за живота си. Нещо в нея ме накара да я последвам, исках да разбера къде отива. Обичах да следвам хората, когато бях млад, да преповтарям жестовете им, да се опитам да отгатна къде отиват, какво ги тормози, какво мислят. Но това момиче тогава така и не разбрах за къде бърза?
Ускорих крачка, но тя спря, погледът ѝ попадна върху игрите за виртуална реалност. В този момент си казах- ,,Е, това нямаше как да го отгатна” - и въздъхнах. Тя явно имаше запазен час, влезе в заграденото пространство, сложи екипировката и мисълта ѝ потъна някъде дълбоко, може би дори в друг свят, напълно различен от нашия. Опитвах се да позная, създадох хиляда и една хипотези за тези десетина минути, в които тя беше някъде далече от тази планета- от какво бяга, какво вижда пред себе си, защото тя очевидно не беше дошла да играе, както останалите, а според мен беше дошла да търси нещо, но какво?
Тялото ѝ помръдна и тя се изправи, напусна игралното пространство, извиках-,,Хей, виртуално момиче ела насам.”- тя се приближи плахо, погледна ме и двамата изпитахме топло чувство, сякаш сме много стари приятели, които се виждат за първи път след дълги години раздяла.
- Какво виждаш?- казах аз, а тя отвърна- ,,Теб.” Не беше отговорът, който исках, но останах доволен, не я попитах нищо повече.
Минаха ден, два, дори седмица и виртуалното момиче, както аз обичах да наричам моята любима Анджи, всеки ден беше там, в тази фалшива реалност, която тя създаваше за себе си. След третата ни среща се осмелих да я попитам какво прави в тази виртуална реалност, с кого е? Единственото, което тя каза е- ,,Мама и татко”- стана ми ясно кого тя вижда всеки ден, с кого говори и защо, почувствах се неловко, тръгнах си разстроен този ден, не повдигнах темата никога повече.
След дълго време, в което много се инатих да дам шанс на тази виртуална реалност, най-после се поддадох на Анджи и на нейните безбройни молби. Да, не мога да кажа, че беше нещо особено, дори ми се струваше леко глупаво тогава- седиш в един стол и витаеш в нереален свят, но на този етап от живота си не бях достатъчно зрял, за да те разбера…
- Но нека ти кажа едно, Анджи- погледнах към небето- вече те разбирам. Всеки ден аз съм в същата тази зала, търсейки моето виртуално момиче, но скоро идвам- това беше и моят последен дъх.
Даяна Гемкова, 17 години