Зимата е странен сезон за Елиза. Изпълен с много тъга, самота и все негативни емоции. Всяка година, когато идваше, нямаше търпение да си отива. Беше диагностицирана със сезонна депресия като през пролетта и лятото винаги се е чувствала прекрасно, есента беше като едно затишие пред буря, а зимата - едно черно було, което автоматично се спускаше над нея. Всичките и притеснения и несигурности излизаха на повърхността и, каквото и да правеше, не можеше да ги махне или да ги разреши. Обаче, тази зима беше различна. Чувството на самота я обливаше като топъл дъжд ,нямаше къде да се скрие, за да го изчака да премине, защото чувстваше, че никога няма да спре, но в същото време не можеше да върви в него без чадър. Не искаше да излиза с приятелите си, да прави каквото и да е. Беше й трудно да стане от леглото дори за най-основните и нужди, като ходене до тоалетна, къпене и дори хранене. За нея всеки ден беше еднакъв, една седмица и се струваше като година . Факта, че тя не живее, ами само едва-едва същестува, я съсипваше, ако можеше да го промени щеше.
Един ден майка и се прибра от работа и не можеше да гледа скъпото й малко цветенце да увяхва под завивките, да отказва да се храни дори и вода да пие.
-Ели, съжалявам, че трябва да преминаваш през всичко това, което ти е в главата и знам, че в момента не го виждаш, но ще премине. Само ще те помоля за едно нещо, излез с мен сега, ще се разходим, ще си поговорим, няма нужда да носиш целият този товар сама.
-Не искам,мамо. Не съм се оправила пък и е студено.-каза тя завивайки се през глава.
-Добре не ми оставяш избор или ще се оправиш и ще излезеш с мен сега, или забрави да те пусна на море с приятелите ти това лято. Изборът си е твой.
Това беше едно от малкото неща, които и даваха дори една искрица топлина и комфорт в този момент, ако и това и се отнемеше и тя не знаеше какво ще стане с нея. Затова стана от леглото, изкъпа се, облече се и с майка й излезнаха.
Тръгнаха към Докторската градинка, където тя беше израснала. Преди няколко години я ремонтираха, но тя помни абсолютно всяка една от старите игрушка, които вече ги няма. Когато стигнаха до парка, седнаха на една пейка до паметника в средата на градинката.
-Знам,че е трудно съкровище, но не можеш да се оставяш така на чувствата, иначе те ще те завладеят и никога повече няма да живееш истински.- започна майка й – Разбери ,колкото повече се бориш, толкова по-лесно ще става в бъдеще.Остана още малко пролетта чука на вратата. Не се предавай. Дори сега направи една голяма стъпка от толкова време не си излизала на чист въздух. -знаеше, че е права, но нищо не можеше да я накара да се съпротивлява и да не се оставя на тъмнината.
-Опитвам се мамо, но просто не знам как.- опитваше да й обясни. Стана от пейката с претекста,че иска да си ходи и точно в този момент, когата стана, видя нещо на полянката зад нея. Изтича да го види, защото не й се вярваше. Наистина беше това, което си мислише че е, това което й трябваше, надеждата, която й липсваше. Викаше майка си от щастие. Тя бързо отиде при нея и я попита какво става
-Виж,мамо, кокиче.- каза тя през сълзливата си усмивка и я прегърна.
Виктория Димитрова
17 години