РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

       Защо? Защо бурята в мен не утихва, а само се разраства? Защо не мога да се предам и да оставя всичко на съдбата? Защо има толкова големи вълни, които се бият така бясно в тези остри скали? Защо дори когато се изморявам, това продължава? Никой не оценява това, за което се боря и правя!

       Аз знам, че всички мои усилия могат да бъдат напразни и на дървото да му окапят листата. Но дори да бъда като антилопа, изплъзнала се на косъм от това да стане обяд на някой хищник, да бъда много уморена и да си казвам, че може би няма да успея, аз като това животно – дори тогава, аз никога не се предавам!

       Понякога се появява тъмният облак, разпръскващ като мен гръмотевици и светкавици, които помитат всичко след себе си, но нали такава е природата? Но винаги след това небето се изпълва със синя красота и искри голяма жълта капка, която разпръсква лъчи и огрява всеки и всичко.

       Пяната от огромните и яростни вълни внезапно е погълната от пясъка и отново се появява бистрото и спокойно море.

       В живота, също както в природата, е страшно и неочаквано, но е също така божествено красиво, вдъхновяващо и изненадващо. Винаги се впечатляваме от изгряващото и пленяващо слънце и магичния му залез, който сякаш те пренася в друг свят. Омайва ни и смяната на сезоните – как пролетта ухае, а есента капе и плаче, как през лятото  искаме бялата зима, а през красиво-смразяващия сезон зима копнеем за топлото лято. Това са все неща, които показват началото и края на цикъла, наречен живот!

Мелнур Нуриева, X ^б клас, СУ „В. Левски“, град Севлиево

   Стоя на малка поляна, отвсякъде заобиколена от хора. Днес е трети март – национален празник. Чуват се тихи разговори и глъчка, даже смях. Оглеждам се и всичко около мен е зелено. Гори и поля, и лек вятър, носещ в себе си някаква мелодия. Колко е спокойно на Шипка. Все едно винаги е било така. Все едно тук никога, никой не е умирал. Затварям очи и изведнъж цялото това спокойствие изчезва. И аз вече чувам, не милото шумолене на вятъра в клоните на близките дървета, а силен боен грохот...

   Годината е 1877, а върхът отново е Шипка.  Жегата е непоносима, във въздуха се усеща тежест и отчаяние. Никой обаче, не мисли да се предава. Патроните са свършили. Войската е изтощена. Вече няма надежда, но  битката продължава. Към враговете хвърчат камъни, дървета и даже тела. Победата е важна. Победата е всичко, защото тя е за България. От тази битка зависи, съдбата на един народ. Тук се решава, ще има ли българи, затова всяко тяло се превръща в оръжие. Всеки вик в надежда. И войните са готови да изложат гърдите си, срещу куршума или острието на противника. Те зсатават пред другарите си, за да ги прадпазят. Те умират и телата им стават поредната бомба, срущи напиращият враг... Аз виждам всичко това, и в сърцето ми се промъква страх. Бавно и постепенно този страх ме обзема, сякаш съм там наистина, и това не е просто игра на мозъка ми. Изведнъж се чува силен гръм и аз, стресната, отварям очи. Било е заря. Почит към героите. Всичко наоколо, си е както преди. Същите майки с деца и същите хора, които просто се наслаждават на гледката и на празника. Нямат представа за моето видение. Видение, което е запечатано в гените ми, защото съм българка, също като войните, които са умирали на този връх. И сега, като се замисля, осъзнавам, че всъщност не е достатъчно да кажем ,че опълченците са били смели. Защото има смелост и смелост. Всеки риск, всяко постижение, са достойни за уважение. Може би, не всеки смята себе си за смелчага, а може би и не всеки, уважава смелите, но тези които се жертват за народа си, са неговите герои. Това не може да се оспори, защото просто си е така. Опълченците са обърнали края на битката по някакво чудо, те са били хората, шепата хора които са спасили всички нас от вековно робство. Ние трябва, длъжни сме, да им отдаваме нужното. Сигурна съм че много малко българи се замислят какво наистина е било тогава. Може би ще кажете, че живея в миналото, или че отдавам прекалено голямо значение на някакъв си обикновен празник. Не е така. Ако го нямаше този празник, вероятно нямаше да се сещаме за това какъв велик народ сме били. Онази мъничка искра на гордост нямаше да съществува и щяхме да загубим и малкото достойнство което заслужаваме. Героизмът на опълченците щеше да се окаже напразна жертва, защото забравяйки ги, ние ще предадем нашата народност. Няма да бъдем вече българи. И тогава ще сме обречени. А ние не искаме това, нали?!

Йоана Маркова - 12 год.

Дъга, дъга,

рисувам на листа.

Става красива,

изглежда ми жива –

има очички,

има ръчички,

краченца има,

даже за трима.

Щом започнат

дъждовете,

щом порасне

първо цвете,

мартенички щом

закичим,

идва месец за

момичета.

Дъга, дъга,

карсива е тя.

Можеш да усетиш,

нейната душа.

 Версавия Янкова   – 10 год.