Спомен свят и тежка рана
Как ли моята душа ще трепне,
щом горите зимни видя аз?
Пролетта, на мен ми стига,
лястовичката да зърна,
на кокичето, лалето
аромата да прегърна.
Щом далеч съм аз от тебе,
мило село ми Градница,
деня за мене не минава,
а душата натежава.
Мили са ми твоите поляни,
дето детска глъчка не престава,
мили са ми и реките,
шумни песници запели.
Мили са ми и житата на нивята,
дето малка мишка скита и похапва.
И когато те напусна,
и в студентка се превърна,
вечно тебе в мен ще пазя,
спомен свят и тежка рана.
И когато се завърна...
Пак отново теб ще зърна,
ще поема с пълна гръд
аромата на земята,
в тази дето съм играла
със дръсугарчета засмяна.
И тогава аз ще кажа:
- Като тебе село няма.
чудно място ти си на земята,
спомен свят и тежка рана!
Произведението е публикувано без редакторска намеса.
