Щастието на пътешественика
22 май. Беше прохладно. Птичките пееха навън. Слънцето блестеше. Бяхме на гарата, защото мама бе решила да заведе мен и сестра ми на пътешествие с влак. Преди не се бях качвала на влак и затова ми беше много интересно да видя седалките в купетата и хората, които са седнали на тях. Повечето от пътуващите бяха намусени баби и дядовци, които очевидно не пътуват за първи път и вече им беше омръзнало. Купихме си билети. Качихме се във влака и седнахме на местата си. Имаше много хора.
Имаше и много деца. Явно бяха тръгнали на ексурзия, защото чух учителката да се кара. Интересно ми беше да разбера те къде ще отидат. Учениците бяха на около седем-осем години и бяха доста шумни. Удивяваха се на влака, явно се возят за пъри път. Доколото чувах учителката им обясняваше как да се държат, но те не бяха много заинтерсовани. Момичетат и момчетата се разделиха и седнаха по седалките си.
Влакът тръгна. Направиха ми впечетление мръсните седалки и паяжините в ъглите на стените. Реших да се пошегувам с Ема като ѝ кажа, че зад нея на стената има един огромен, грозен паяк, който ще я изяде. Тя започна да плаче, а мама ме накара да се извиня на по-малката си сетра. Близо до нас имаше по-големи от мен деца, които явно бяха чули шегата и те също я бяха намерили за забавна, защото започнаха да се смеят. Погледнах през прозореца. Имаше много дървета, които започваха да разцъфват. Небето беше чисто, нямаше нито едно облаче.
Минавахме през гори и поля. През прозореца се чуваха чуруликанията на птичките. Вятърът вееше. Имах чувството, че всичко сякаш е спряло. В един момент влязохме в гъста гора. Птичките продължаваха да чуруликат, а на хоризонта продължаваха да се издигат високи дървета и тук-там някое красиво цвете изкачаше изпод храстите. По едно време видях една сърничка да прескача падналите дървета в гората и веднага викнах на мама и Ема да погледнат през прозореца. За жалост, точно когато мама се обърна тя вече беше избягала.
Вече беше минал около половин час от пътуването с влак. Огледах се. Майка ми си гледаше в телефона, а сестра ми спеше. Тишината се усещаше. Докато пътувахме, виждах каменни останки и разбити постройки. Представих си, как там сигурно са живели семейства. Децата са си играли на поляната, докато баща им е бил на работа, а майка им е била в кухнята и е готвила любимата мусака на всички. Имаше много такива порутени сгради и се зачудих, колко ли такива семейства оше е имало. Предположих, че всички тези деца са си играли заедно, докато слънцето не залезе и родителите им не ги викаха, като подсвирнат с уста. Останах замислена още дълго време и когато прогоних тази мисъл видях, че сме извън гората и вече виждах пътуващите коли. Бяха много. Явно много хора бяха тръгнали на път. Не след дълго видях жп-гарата, на която трябваше да слезем. Неусетно бяха минали два часа. Мама събуди сестра ми и ѝ каза да слиза, защото сме стигнали. Влакът спря. Слязохме. Полутахме се малко из гарата, но след това се ориентирахме и продължихме само напред.
