Savina Tincheva

 

Град, където цари „ДОЩ”

 

Завърнах се.От къде ли? От детството, пълно с чистота, с мечти, с доброта, с обич и топлина, с невинност. Детство, прекарано в родния дом, до пукащото огнище, с топлия поглед на най-ближните, сред чистата природа и обятия на един малък, но ценен град. Моят град – Габрово.

 

Да „преобърна” живота си от детското безгрижие към юношеското многогрижие, не е лесно. Много обичах разходките из паркове, обичах да бъда „ДОЩ” (добра, обичлива и щастлива), обичах красивото и безкрайно синьо небе, срещите с други деца, щурите катерушки, приспивните песни… Рисувах всеки един момент от живота си, всяко едно кътче и забележителност, която видя, всяко дърво, цвете, камъче, всяко ново място, носещо ми интерес и любопитство. Обичах да разказвам фантастични истории, свързани с личности от града ми: как Васил Априлов е отново в Габрово и вижда любимата си гимназия, пазеща неговото име; как Рачо Ковача се „пробужда” от реката с големите си размери, махайки с усмивка и чук в ръка на минаващите; как Райчо Каролев става отново директор и всява ред в класните стаи. Това мое въображение  днес ми помага да виждам нещата по различен начин. С него научих историята на родния ми град, забавлявайки се с широка усмивка, с един особен чистосърдечен смях.

 

Сега съм в същия този град, малко пораснала, уж по-разумна, но виждайки нещата по същия красив, фантастичен и невинен детски начин. Смея се в спомените си на историите. Пазя една емоция за родния град, където цари „ДОЩ” (измислена дума, казана ми от мама в детския ми период, използвайки я и до днес) –

„Д” като Добротата – качеството, което малко хора имат и може би най-благородния начин да покажеш човешкото в себе си,

„О” като Обичта, намираща се вътре в теб, показвайки я в неща, започнали да те привличат в различните етапи от узряването,

„Щ” за щастието, което е  като лекокрила птичка, кацнала произволно там, където и когато пожелае, идваща, когато най-малко очакваме. Щастието е най-простичката емоция, предаваща се само с една усмивка, само с едно „Обичам те”.

 

Ценното в живота е да запазим детското в себе си, да бъдем добри едни към други, да обичаме, да градим знания, спомени, преживявания, да усетим кога и как порастваме и започваме да преследваме големите си мечти да станем принцове и принцеси, да отделяме място за новите места, да разглеждаме и оглеждаме, колкото се може повече, да сътворяваме по много и от много, да искаме безкрайно, да даваме безкрайно. И да не забравяме да се завърнем там на топло, там, където сме израснали, от там, от където сме започнали – родният ни край, нашето място, където вечно ще цари „ДОЩ”!

 

Произведението е публикувано без редакторска намеса.

Alev Mehmedova

  

Спомен свят и тежка рана

 

Как ли моята душа ще трепне,

щом  горите зимни видя аз?

Пролетта, на мен ми стига,

лястовичката да зърна,

на кокичето, лалето

аромата да прегърна.

Щом далеч съм аз от тебе,

мило  село ми Градница,

деня за мене не  минава,

а душата натежава.

Мили са ми твоите поляни,

дето детска глъчка не престава,

мили са ми и реките,

шумни песници запели.

Мили са ми и житата на нивята,

дето малка мишка скита и похапва.

И когато те напусна,

и в студентка се превърна,

вечно тебе в мен ще пазя,

спомен свят и тежка рана.

И когато се завърна...

Пак отново теб ще зърна,

ще поема с пълна гръд

аромата на земята,

в тази дето съм играла

със дръсугарчета засмяна.

И тогава аз ще кажа:

- Като тебе село няма.

чудно място ти си на земята,

спомен свят и тежка рана!

 

Произведението е публикувано без редакторска намеса.

 

 

ЗАвръщането

 

Тик-так, тик-так, тик-так… Часовникът отброява последните минути на настоящата година. На прага чака вече новата. Нова година- нови мечти, нови надежди, нови предизвикателства, нови срещи и нови раздели…

Сигурно се чудите кой съм? Аз съм едно от многото български деца, живеещи в чужбина. Вероятно сега си мислите, че съм един щастливец, който има невероятно бъдеще, но за съжаление нещата не са такива, каквито изглеждат на повърхността. Заминах, заедно с родителите си преди седем години за Германия, но тук останаха моите роднини и моя по-голям брат, на когото мечтая да приличам един ден и е моделът ми за подражание. Животът ми се разкъса на две- тук и там. Казват, че първите седем години са най-важни. Сякаш моят живот започна два пъти- пълен рестарт, но защо? Отговорът беше: за по-добро бъдеще. Но какво означава това? Чие е това бъдеще, защото със сърцето си чувствам, че не е моето.

Да, там всичко е уредено, всичко е просто и ясно, но няма живот. Тук е хаос, но съм истински жив, тук е и любовта ми- тази истинската, реалната,  която приема, че хората не са идеални, че всеки има своите недостатъци, за която няма значение външния вид, социалния статус и разстоянието. Тя не е безоблачна, има своите възходи и падения, но за нея няма невъзможни неща.

 

Сега в навечерието на новата година съм тук в Габрово, за първи път от седем години. Пред мен се разкрива величието на Балкана, в далечината виждам Шипка и Бузлуджа, които са в очакване всичко да се обгърне в многоцветна и празнична заря, символ на новото, по-доброто. Безкрайно съм щастлив, но и безкрайно тъжен, защото след седем часа ще виждам всичката тази красота само от облаците, пътувайки към другия „дом“.

Не ме разбирайте погрешно, обичам родителите си, но те направиха избор вместо мен, а сега не могат да ме разберат. Казват, че в България ще живея в нищета, че не трябва да се разделяме, но реално те също изоставиха своите родители, близки и другото си дете. Затварям очите си и виждам баба и дядо на прага на селската къща, прегръщат ме с насълзени очи, казвайки че им остава още малко живот и тази среща с мен може би им е последна. Много, много, много болка, мъка и самота…

 

Лично аз си мисля, че камъкът си тежи на мястото. Гордея се, че съм габровец и се чувствам истински цял само тук. Харесва ми да се разхождам по улиците на родния си град, да срещам различни хора и да разговарям с тях на родния си български език, да се наслаждавам на забележителностите в Габрово. Много обичам да стоя пред сградата на Национална Априловска гимназия и да съзерцавам тийнейджърството, което нямах шанс да изживея тук.

Тик-так, тик-так, тик-так… Стрелките се догонват и застават на цифрата 12. Новата година започва тук и сега, старата остава в историята… Покрай цялата празнична еуфория в съзнанието ми изплуват думите на Самюел Бекет, в които откривам истината за мен, за моя живот и моето бъдеще:

„Въпреки че никой не може да се върне и да направи чисто ново начало, всеки може да започне от сега и да направи чисто нов край.“

Тик-так, тик-так, тик-так… Времето неусетно се изплъзва като морски пясък между пръстите ми. Вече е време да тръгвам… Сега заминавам, но обещавам, че ще се заВърна и то заВинаги, защото домът е там, където е сърцето, а моето сърце е в Габрово.

До скоро!

Обичам ви: М. Ив.

 

P.S. Посвещава се на всички българчета, живеещи извън пределите на своята родина.

 

Произведението е публикувано без редакторска намеса.